Роми от Котел реставрират Слънчевата чешма www.kotelnews.com

kotelnews.com
От зората на вековете има една автентична българска традиция, според която добрият човек трябва да остави на поколенията нещо, което да им напомня за него и след като той е напуснал земния си път. Безброй са песните, в които се възпява добродетелността на този, който е построил чешма край пътя. Не нещо друго, а именно чешма. Не другаде, а точно при чешмата пътникът може да отпочине, да се освежи и разхлади, а срещу това е нужно само с добро да спомене този, който на полза роду я е съградил.
Днес в нашата твърде объркана съвременност рядко очакваме да чуем за подобни неща, но ето, че те продължават да се случват, прокарвайки силна връзка между миналото и бъдещето. За един такъв човек, за неговата съдба и за една такава чешма искам да ви разкажа сега.
Заварваме Асен Димитров да дяла голям камък, който ще оформя ъгъла на чешмата, поздравяваме го постарому с „Колагеле, майсторе, с какво си се захванал?“
- Реших да направя едно скромно дарение за целия град. Да реставрирам и обновя една стара чешма, която беше занемарена и почти пресъхнала. Повод да направя това е, че имам болно детенце и искам в името на неговото оздравяване и за здравето на всички болни деца от града да сторя, както казват старите хора, този хаир. Да бъде така, че когато човек клекне да пие вода и прочете плочата, да спомене с молитва всички деца в нужда и Бог да се смили над тях с изцеление.
- Откога това се появи във вас като желание?
- Тази ми мечта е от повече от 20 години. Но чак сега така се наредиха нещата, че имам финансовата възможност сам да се захвана с нещо толкова голямо. След 26 години брак с жена ми сега успях да осъществя тази си мечта, която в годините стана мечта и на съпругата ми.
- Ще ми разкажете ли?
- Вижте, не мога да се похваля с щастлива съдба. Родом съм от едно разградско село. Бях съм на една годинка, когато останах без баща, по-късно, когато бях на седем, загубих и майка си. Останах пълен сирак, детството ми премина по домовете за сираци, днес им казват институции. Известно време, доколкото имаха възможност, ме гледаха роднини на майка ми, но основно ме отгледа държавата. Да са живи и здрави тъстът и тъща ми, аз рано се ожених и в лицето на тези хора намерих отново родители. Чувствам ги като майка и баща и въпреки че съм заврян зет, в Котел имам собствено жилище и прекрасно семейство. Но Господ помага, съдбата много ми е отнела, за детството си и не искам да си спомням, не пожелавам на никого това, което съм преживял по интернатите, но днес в лицето на Бога имам подкрепа и надежда.
- В годините какво ти е било подкрепа, на какво си се уповавал, при все, че си си нямал никого?
- Крепеше ме мисълта и мечтата да имам семейство, мое семейство. Така е промислил Бог за мен, че ме постави пред още едно голямо изпитание. Цели 25 години нямахме своя рожба, но успяхме да си осиновим. Това е големият ми син, който знае от малък за това. А само година по-късно ни се роди малкият син. Болничко е детето, но ни е дар от Бога и имаме вяра и надежда, че ще се оправи. Чувствам се силен и щастлив с подкрепата на Всевишния, благодаря му и за верните приятели, които ми е дал. Трудолюбив съм и знам, че с труд и упорство честно и почтено изкарвам прехраната за семейството си. Имам шеф, който не го давам и за брат. Голям човек, мъж с голямо сърце. 12 години ме поддържа, дава ми работа, има ми доверие. На него съм кръстил малкия си син, а той му стана и кръстник. Когато човек е честен, не го мързи и не хитрува, винаги ще се намери кой да му помогне и да му даде работа.